С новия си роман “Резерват за хора и вълци” писателката и преводачка Здравка Евтимова наскоро стана носител на наградата “Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. Тя е най-превежданият и награждаван български автор. Нейни разкази, романи и преводи са публикувани в над 30 държави по света. Включени са в най-авторитетни издания, както и в американско учебно помагало редом до Айзък Азимов, Рей Бредбъри и други големи имена в литературата.
Носителка е на множество международни и национални награди (“Балканика 2014”; “Златен ланец”; “Чудомир”; “13 века България”; “Анна Каменова“; “Милош Зяпков”; “Хр. Г. Данов”, и др.). Но не смята, че наградата е нещо, което определя качеството и стойността на написаното, дори много често според нея тя е плод на определена мода, определено разбиране на журито, на определен момент. За истинска награда може да се говори, когато минат години и дадено произведение остане обичано. Защото времето е най-добрият литературен критик и съдия, то поставя всекиго на мястото му и там, където заслужава
В романа си “Резерват за хора и вълци” Здравка Евтимова разказва за живота на българските роми в квартала на Радомир Старо село. Майсторски обрисуваните герои в него му придават особена традиционна колоритност. Основната тема е за класическото противопоставяне на доброто и злото, както и за силата на любовта. Авторката му е убедена, че никакви зли сили не могат да изтрият човечността, която прави човечеството неизтребимо. И че нейният приют е вътре в нас.
– Какви чувства събужда у вас нашият уникален празник на духовността – 24 май, г-жо Евтимова?
– За мен той е най-светлото преживяване, защото е празник на нашата словесност, на нашия език, на нашата култура. Нещо много свято, красиво и дълбоко интимно за всеки българин. Той е най-щастливото събитие в българската история, пулсът на българското сърце за всички сънародници, независимо къде живеят по света. И знамето, което се издига върху непревземаемия замък на българския дух, на българската свяст и култура.
Точно с тази почит и обич към нашата духовност сме надживели вековете, пропастите, тежките моменти в съдбата си, за да отглеждаме и днес своите деца. А българският език за мен е най-краткото разстояние между човешките сърца
Той е извънредно сложен, съдържа 28 глаголни времена, затова е много по-трудно усвоим от английския, но нашите деца го научават още на три години. С него стават много по-умни, тъкмо защото е труден, блестящо красив и поетичен. Особено богат е и с огромните си пластове от синоними, с наслоените от дългата ни история чувства на тъга и щастие.
– Често ви питат дали чуждиците в него не го замърсяват…
– Не се страхувам от тях, защото те минават през абсолютно съвършения механизъм на българската граматика. Попадайки и преминавайки през него, той ги кара да се съобразяват с правилата му, определя и точните им места. Затова смятам, че с тях се обогатяваме, а не се замърсяваме. А пък тези, които ги употребяват целенасочено, за да изпъкнат със своята ученост, не замърсяват езика ни, а само себе си с фалшив блясък. Затова той си остава един инструмент за добруване, един щит срещу насилието, лъжата, манипулацията…
– А пък литературата, казвате, че е духовната кръв на човечеството…
– Литературата е така тясно преплетена с моя живот, че без нея аз едва ли бих могла да живея. Още от много малка моят баща и моята баба са ми разказвали приказки за словото. А истинската литература е нещо толкова прекрасно, че човек с нея може да се прехласва, да забравя къде се намира. Дори една хубава фраза, едно изречение може да те накара да се почувстваш силен и свободен. Особено когато в литературния герой видиш себе си, когато те заболи с неговата болка и се зарадваш с неговата радост. Литературата ни дава истината за времето, в което живеем. В нея се оглежда нашият живот и затова може да се възприеме като глътка вода за жадния
А в нашата малка по размери страна литературата е огромна като път и талант.
– Вашата литературна и преводаческа дейност също е много голяма като значимост и талант. С какво асоциирате нейния процес?
– Мога да сравня този процес с ашладисването, облагородяването на едно дръвче, при което се получава една спойка, интересна сплав между устойчивостта на дивия вид и благородния плод. Може би, пишейки, човекът прави точно това – стига до неизкоренимите, стабилните корени на живота.
– Начинът ви на писане също е смесица от доста различни прийоми – като суровост и нежност, като разголваща искреност и най-тънко психологическо наблюдение, като смях и тъга…
– Не знам точно как се получава, зависи от настроението ми в даден момент, от различни случвания. Понякога случайно дочути думи довеждат различни асоциации. Но писането по някакъв начин е нашето избавление, което ни помага да се справим с болката, със самотата, с тъгата…
– Заедно с опасността и спасението расте като възможност. А за това словото също може да помогне, нали?
– Несъмнено, защото думите имат огромна сила. Но засега науката не е толкова напреднала, за да може да я измери и докаже. Затова пък, по пътя на опита, виждаме как една добра дума може да те направи щастлив цял ден. Както и обратното – лошата дума, клетвата, е в състояние да те порази с разрушителната си сила. Но един ден ще се убедим, че думите са огромен, мощен двигател и същевременно гориво за него. Затова е много хубаво всеки ден да си пожелаваме с думи нещо добро и по този начин да изграждаме съответните мисловни нагласи, които предхождат добрите дела.
– Какво бихте пожелали на вашите читатели?
– Пожелавам им да бъдат много здрави, да намират и създават всеки ден някаква радост. Много обич и усмивки. Усмивката е семенцето, от което в крайна сметка ще покълне цветът на нашата мощ. Тя е лекарството срещу злото.
Лияна ФЕРОЛИ
